СТО

Баба и дядо бяха женени повече от половин век и през целия си съвместен живот, от момента на тяхната първа среща, те играеха своята малка специална игра. Целта на играта им бе да изпишат думата “сто” на изненадващо
място, което другият трябва да открие. Те се редуваха да оставят думата “сто” навсякъде в дома си и веднага щом единият от тях я откриеше, негов ред бе да я скрие на следващото място. С пръсти те изписваха думата в кутиите със захар и брашно, в очакване единият от двамата да приготви поредното ядене. Нацапваха я и върху влажните от роса стъкла на прозореца с изглед към вътрешния двор, където баба винаги ни предлагаше топъл, прясно изпечен кекс. “Сто” се изписваше на огледалото в банята, замъглено от пара след горещ душ. Думата се появяваше отново и отново след всяка баня. В един момент баба ми дори разви цяла ролка тоалетна хартия, за да остави думата “сто” на последното парче хартия. Нямаха край местата, където “сто” се появяваше. Малки бележчици с набързо надраскано “сто” върху шкафа с чинии, седалките на колата или залепени на кормилото. Бележки се натъпкваха в обувките или се оставяха под възглавниците. “Сто” се изписваше в праха на лавиците и дори се отличаваше в пепелта на камината. Тази мистериозна дума беше като мебелите – част от дома на баба и дядо.
Отне ми доста време преди да осъзная и напълно оценя играта им. Скептицизмът ме възпираше да повярвам в истинската любов, чистата и трайната. Но никога не съм се съмнявал в искрените отношения между баба и дядо. Това бе повече от техните малки игри на флирт, това бе начин на живот. Техните взаимоотношения се основаваха на преданост, страст и привързаност – чувства, които не всеки имаше късмета да изживее. Баба и дядо си държаха ръцете винаги, когато можеха. Те си открадваха по целувка винаги, когато можеха. Те си открадваха по целувка всеки път, когато се сблъскваха в тясната си кухничка. Те завършваха един друг започнатото изречение, заедно решаваха кръстословици, играеха на думи. Баба ми нашепваше колко е бил симпатичен дядо ми и колко красиво остаряваше. Тя твърдеше, че наистина е знаела как да го избере сред останалите мъже.
Преди всяко хранене те събираха ръцете си в знак на признателност за това, че са благословени с чудесно семейство, благосклонна съдба и един с друг.
Но в живота на баба и дядо имаше тъмен облак: баба страдаше от рак на гърдата. Болестта се появи първо преди 10 години. Както винаги, дядо беше с баба всяка една стъпка в борбата и с болестта. Той я утешаваше в жълтата им стая, боядисана в този цвят, за да може баба винаги да е обградена със слънце, дори когато беше твърде болна, за да излиза навън. Сега ракът отново атакуваше тялото и. С помощта на бастун и стабилната ръка на дядо те ходеха всяка сутрин на църква. Баба ставаше все по-слаба и по-слаба, докато накрая спря да излиза от къщи. За известно време дядо продължи да ходи сам на църква, молейки се на господ да помогне на баба ми. Тогава, в един ден, се случи онова, от което всички се страхувахме. Баба почина. “Сто”- това бе изписано в жълто върху розови панделки в букета с цветя на погребението на моята баба.Когато хората се разотидоха от погребението, лелите ми, чичовците, братовчедите и останалите членове на семейството се приближиха и заедно заобиколиха баба за последен път. Дядо направи крачка напред към ковчега й и разтреперан, поемайки въздух, започна да пее. През сълзи и с тъга, песента му звучеше дълбоко и гърлено като приспивна песен. Треперещ в собствената си мъка, аз никога няма да забравя този момент. Въпреки, че не можах да проумея дълбочината и силата на тяхната любов, аз зная, че имах привилегията да бъда свидетел на тази любов, чиято красота е несравнима.
СТО: Силно Tе Oбичам